ЗЛАТА МЪГЛЕНСКА

Колкото пъти беше влизала Райна в къщата на баба си Магда, все поглеждаше към иконата, и все не намираше сили да пита за нея. Беше женска икона – на много красива жена. И някак лицето ù не беше жълто и изпито като на другите икони. Беше живо лице. И жената беше облечена в носия. Колкото пъти отвори уста да попита, толкова пъти нещо режеше гласа ù. Какво правеше икона в дома на Магда Богданова? Някак не ù беше там мястото. Но пък, като че ли не беше съвсем икона…

– Дойде ли ред да ме питаш за Злата? – запита старата, докато обядваха.
– За иконата ли? Отдавна искам да те питам, но не знаех как…
– Ти ли? Дето по цял ден се виждаш в питане. Какво, не ти стиска да ме питаш, що ще икона при старата вещица?
– Не съм казала, че си вещица, как ти хрумна?! – зачерви бузи Райна.
– Ще ми се! – хитро я погледна Магда. – Ще ми се в цялото питане да събереш кураж докрай. Мислиш не знам как ни викат хората. Туй не е обида, Райно, ами си е баш признание.
– Да ти викат вещица ли?
– Вещата жена поназнайва едни работи, дето на другите не са им ясни. Народът като няма ум за нещо и не го проумява, се страхува от него. Пък и църквата бая труд е хвърлила, да сложи вещите хора под ножа. Не ни харесва тя. Бъркаме ù сметките. Я ми кажи, каква е разликата между поп, дето чете за здраве и баба, дето бае против болест?
– Не знам… – обърка се за миг Райна
– Аз ще ти река – никаква! Едно и също правят, само дето всеки си изрича неговите си думи. Баячките нивга не са рекли против поповете. Но поповете туриха на вещината дамга. Рекоха, че е от дявола. Не дават друг да си говори с Бога, още повече жена! – заблестяха очите на Магда.
– Бабо Магде, ти вярваш ли в Исус? Вярваш ли, че е съществувал?
– С цялото си сърце! – отсече Магда.
– Значи казваш, че си християнка?! – изуми се Райна.
– Казвам, че Исус е бил от големите майстори. И е толкоз божи син, колкото и ти си щерка божия. Казвам, че е имало и други като него, много, всякакви – пророци, месии, както щат да ги наричат религиите, все майстори, все вещи хора с огромна сила. Не вярвам в друго – в непорочни зачатия не вярвам, ни във възкресение, но най-вече не вярвам в греха – оня, дето го измисли пак църквата – първородният. Успя дамга да тури дори на новородената рожба – рече че е грешна и че само тя може да я спаси от греха, като я кръсти.
– Като те слуша човек, вярата ще излезе много крива работа.
– Вярата не пипай ти! Вярата е свято нещо, най-святото право на душата е тя. За църквата ти думам аз, за религията. Стара съм вече, а едно нещо пусто не ми дава мира. Хората спряха да мислят, Райно, и спряха да вярват. В истинската вяра има мисъл, търсене има, не е сляпа и безпаметна тя. Питане има в нея – откъде съм, що съм дошъл, що имам да свърша, за какво ме бива, накъде ми е пътят, кой ми е богът… ей туй е вяра! Как така църквата ще дели хората на праведни и грешни според правото име на Бога?! Ще излезе, че тия дето не вярват в Исуса, са грешни. Мюсюлманите и те – същата работа. Значи за една третина от човеците, другите две третини все ще се пишат грешни. Не го приемам аз туй. И друго не приемам. Религиите клеймят жената – викат й нечиста, не й дават да служи, грешна била. Тая, дето дава живот! Дето е майка! Светът е грешен, Райно… не, не е грешен той… хората го объркаха и го посукаха в грешна посока.
– А ти в какво вярваш?
– В Бога.
– А твоят бог кой е?
– Ей туй наоколо, всичкото! Всяка светлинка и всяко дихание и всеки камък в земята. Нишката, дето ги е оплела и ги държи заедно, тя е Богът.
– За иконата ще ми кажеш ли?
– Туй е мойта Злата. Пазим се двете.
– Света Злата? Не съм чувала.
– Света Злата Мъгленска.
– А защо е с носия, не съм виждала светица с носия? И една такава, жива, не е изпита като другите.
– Защото е наша, народна – българска светица е Злата.

И Магда Богданова запреде думите…

Злата Мъгленска живяла през 18–ти век, по време на турското робство. Ражда се в голяма беднотия, в село Слатина, Мъгленско. Туй село сега се намира в Гръцко и му викат Хриси. Разправят, че Злата била хубавица, най-лична в селото, и въпреки че нямала чеиз, много момци я искали. За зла участ в нея се влюбва турчин. Знаел агата, че няма да му я дадат и една утрин я изчакал да налива менци на герана. Грабнал я, метнал я на коня и си я отнесъл дома. Поискал от нея да се отрече от род и вяра и да му стане жена.
Ала наша Злата не склонила. Тогаз турчинът решил да опита друго. Затворил младата българка в джамия и дни наред забрадени кадъни ù принасяли баклави и дарове, и ù редели сладки приказки за Аллах. Ама Злата дума не проронвала…
След месец се отворили вратите на джамията. Отвън, на мегдана, агата се стъкмил за сватба. Наредени в две редици чакали турчулята да видят що за чудо е момата. А на другия край седял скупчен Златиният род – целият.

Оплела златни плитки Злата и гордо пристъпила навън. Ахнали турците при толкоз хубост, а Златината майка проплакала. Изстъпил се напред наперен агата, засукал мустак и му гръмнал гласът:

„ Аз тебе съм те избрал да си ми първа в харема. Сега ти ми кажи, от рода си, Злато, отричаш ли се? Аллах приемаш ли?”
„Донесете ми празничната носия…” – тихо рекла девойката и сестра ù хукнала да изпълни волята ù. Задумкали тъпаните, писнали зурни. Посбутала се родата. А турчинът се ухилил, изпъчил се, ще се пръсне.
За сетен път се изправила Злата Мъгленска пред душманина си нагиздена, и извила глас над смълчалия се народ:
„Няма да го бъде, ага! Аз рода си и името си българско не предавам, дорде съм на таз земя жива!”

Тежко звъннал гласът на момичето, гордо вдигнал чело баща ù, а майка ù и сестрите ù примрели.
Полудял тогаз агата и ревнал на аверите си. Скочили турците и завързали Златините хора един за друг. И като бесни псета се хвърлили върху момичето. Гаврили се с нея един подир друг и държали нож под брадата на баща ù– да гледа. Не издържал старият и сам се нанизал на ножа.

Не им стигнало туй. Сам агата метнал едно въже на крушовото дърво, на мегдана. Сам вдигнал Злата, трепереща, и я обесил на него. Цяла нощ стояло тялото ù на крушата. Вардели го, не давали на сестрите ù да го свалят и да го погребат.
На другия ден насекли тялото ù на късове, заедно с българската ù носия и така я разхвърляли във всички посоки. Да знаят българите, че така ще бъде окървавена вярата им и пръснати родовете им.

Злата Мъгленска предава душата си на Бога на 18 октомври 1795 година в българската си носия, с която после е зографисана. След време я направили Светица. Но до ден днешен, Райно, няма църква на нейно име, няма дори параклис.

Райна слушаше и не дишаше. Имаше нещо в тази история, което сякаш знаеше… отдавна.

– Не бях чувала за нея – промълви, а сърцето ù свито като на пиле. – Няма нищо на нейно име… защо?
– Като не може църквата да каже за някоя свята жена, че е била девица, предпочита да мълчи и нищо да не говори. Не може жена поругана, да е кръстница на храм. И тъй и не я знаят българите, не я тачат…
– Сигурна ли си, че няма нито една църква на нейно име, нито една?
– Има една – в София. В един квартал, след гробището, сега му се вика квартал „Бенковски”. Рада е ходила. Ама нещо не ù било в ред на църквата. Синодът не я признава. А някаква жена там беше рекла на Рада, че Злата е девица, представяш ли си, тъй пишело в житието й. Какво житие, бре, живот е туй, страдание адско и сила българска! Но в църквата е тъй. Обича тя да пренарежда нещата – нещо сякаш гореше в Магда, отвътре я изгаряше. – Знаеш ли, един ден при мен дойде една жена за наричане. Разговориме се. Занимаваше се с някакви проучвания за историята на народа. Говореше, че орисията на тоз народ била тежка. И тя търсила да го обясни туй. Питам я, според теб, коя е причината да сме на тоз хал? А тя почва да ми ги разправя едни страшни – за предателства през вековете, за цареубийства, за избиване на богомили, за онова, дето насила ни покръстили – все такива сериозни, исторически работи. Много страшни работи бил сторил народът и сега си изкупвал греховете, вика. А аз ù викам на даскалицата, абе, разбирам аз, че ти си учен човек и надълбоко и надалеко пипаш, ама да ти река нещо по-просто: Питала ли си се защо в нашите родове все има някаква вражда и обида? Че то почти няма семейство, дето някой на някого тежко да не е сърдит или нещо да не дели. А мислила ли си, викам ù, как враждата и обидата прескачат непоправени и недоречени от година в година и преливат в децата? А тебе сега ако те питам, знаеш ли историята на баба си и дядо си, какво ще ми речеш, а? А имената на техните баба и дядо, знаеш ли? Кога са се залюбили, колко челяд са имали и колко им е измрела? Ами ако река да те питам кой е Стопанинът на вашия род? На ни един въпрос не можа да отговори даскалицата. Тя с по-сложна материя работеше. Ама аз ù рекох, че когато българинът отново се сети за рода си и на най-близките си първо протегне ръка, пък почете и собствените си светии и герои – ще се оправи таз орисия и ще ни дойде тогаз силата!

Ти забеляза ли, че наша Злата не е рекла, че не се отказва от Христа, а че от рода си и името си българско не се отказва. Защото някога точно почитта към родата е държала българите силни и заедно – като юмрук!

– Знам, дядо Геле ми разказа. За старата вяра, родовата… Аз ще я потърся тая църква в София.
– Не се хаби! Злата няма нужда от църкви, от памет има нужда….
– Аз ще запомня…
– И на други да кажеш!
– Ще кажа.

… Когато се хлопна вратата, Магда и Времето се погледнаха. Старата сипа кафе в две чаши, а за Времето отвори и коняк. Празнуваха.

Когато се прибра, Райна написа в тетрадката:

СВЕТА ЗЛАТА МЪГЛЕНСКА – 18-ти октомври…Българската светица! Да се разкаже!
…Да пребъдат, Злато, хубостта ти, смелостта ти, коренът ти и българската ти носия!

„СТОПАНКАТА НА ГОСПОД“ можете да поръчате тук.
Благодаря ви!

Споделяне:
  •  
  •  
  •  
  •  
7 коментара

7 коментара

  1. Кремена Карафезиева 18/10/2017 в 09:05 - Отговори

    Благодаря ти, че те има! Благодаря ти за светлината,която с която блестиш! Да пребъдеш и ти, и родът ти и коренът ти! Да бъде!!!

  2. Биляна 18/10/2017 в 12:28 - Отговори

    Благодаря ти, че те има теб и книгата ти. Майка ми се казваше Златка и днес я почитаме нея и светицата българска. Да бъде корена ни.

  3. Калина 18/10/2017 в 17:06 - Отговори

    Тази книга ме разтърси! Остави в мен дълбока диря…

  4. Златина Янкова 18/10/2017 в 17:36 - Отговори

    Нося името на моята любима баба Злата, по бащина линия.Беше силна жена, пазеше родовата памет на семейството ни. Казват, че приличам на нея… Благодаря Ви, че нахраните душата ми!

  5. Илка 18/10/2017 в 18:28 - Отговори

    Много хубава и силно въздействаща книга- истински българска! Думите и историите в нея докосват сърцето!

  6. Ваня Неделчева 18/10/2017 в 22:30 - Отговори

    Велика книга….за Великата Истина…Българската! Майка ми се казваше Златка – мир за Душата и!

  7. гео 22/10/2017 в 00:36 - Отговори

    Жив е Българският Дух, жив е!

Оставете коментар