Има една мнооого стара приказка. Може и най-старата да е.

Някога, преди Двуногият да се научи да има, вече се бил научил да вярва. Казват, че откакто произнесъл първата си дума, вдигнал очи към Слънцето. И още преди да започне да си строи къща, започнал да се пита от къде е дошъл онзи Дъх, който го сторил човек.

Двуногият не знаел много за нещата, но бил част от общото. При РОДАТА му била род. И от нея получавал отговори. На нейната сила се прекланял. И в нейна служба избрал да бъде.

Между Двуногите имало такива, които притежавали по-голяма сила и по-далеч успявали да провидят. Успявали да видят дори нишките които свързвали Слънцето и звездите помежду им и с техния дом. Започнали да проумяват, че всяко дихание е свързано с друго и че има закони, които диктуват и преденето на нишките, и оплитането, и разплитането. Не спирали да търсят коя е тази сила, която държи вретеното.

И един ден, незнайно кога и незнайно къде, се търкулнала приказката за Великата богиня майка. Онази, коята заченала сама и родила мъжка рожба – бога Слънце. Ш-ш-ш-т, тихо, знам, че ви прилича на една друга история, но сега не й е време!

Богинята майка била Всичко. И начало и край. И живот и смърт. Тя пазела жените, тя давала и взимала силата им да зачеват, тя пазела и земята, и  плодорието й, и лова, и дивеча, и стопанките на рода и дори самото Слънце – своя син.

Тя била вечното прераждане на природата и вечния извор. Имало жреци, които толкова знаели и можели, че успявали да се сдобият с нишка вечен живот от вретеното на Великата майка.  

В ония стари времена Двуногият не пътувал много надалеч. Но вярата в Богинята покълнала по много земи, далечни една на друга. Семената й някак сами се разнасяли по вятъра. Дали й имена на различни езици. Започнали да я извайват от камък и глина. Да й принасят дарове, да я почитат и славят човеци, които не знаели дори, че други човеци ходят по тази земя.

Чудно било това. Най-дълголетното чудо. Силата му надживяла хилядолетия. И сега има земи, където се чува вретеното. И още има олтари с вечен огън за Нея. Казват, че толкова дълго оцелявала само Истината…

А Двуногият отдавна е забравил при РОДАТА и се е научил да има. Търси, открива, трупа, пази, но все не намира покой. И току някой търсач изкопае от земята мнооого стара малка глинена фигурка. Фигурка с ясно изразени женски форми и загатната глава. И се сеща Двуногият, че женската утроба е голяма сила и че и той от майка си е излязъл и майката земя ще си го прибере.

Розмари Де Мео