Ходя нагоре надолу по българската земя и търся моите баби – онези вещите. Та ще ви разкажа една история.
Бях при баба Роза в едно село, в Еленския балкан. Тя лее куршум. Отдавна се знаем, но този път останах една седмица. Трябваше да довършим една работа и да се дипломирам J.
Когато пристигнах пред дома й имаше поне 5 коли и още 6-7 човека на опашка, чакаха.
Беше приказен зимен ден. Разговорихме се, взехме си кафе.
Оказа се, че чакат: една лекарка – гинеколог, двама студенти, две майки (учителки в детска градина) с децата си, един собственик на строителна фирма от София, местен старец (бивш общински съветник) и още няколко съвременни и интелигентни хора.
Като ги патах, всички говореха едно:
– Опитахме с лекари, не става.
Други вече бяха идвали и бяха разбрали, че куршума „работи” и идваха отново. Трети бяха изпратени от някой.
Помня, че когато питах баба Роза за какво лее куршум, тя ми отговори – за здраве.
А пък аз никак не обичам ей така някой като ми каже и настоявах.
Та тя ми отговори че лее за тумори, за уплах, за зачеване, за мъка на сърцето, за камъни в жлъчката, за зли очи, за самочувствие (тя го нарича „да си станеш милна”) и какво ли още не. Та това е все за здраве!
Какво представлява леенето на куршум няма да разказвам. Можете да си прочете в Гугъл, а със сигурност някои от вас са ходили. Ще ви кажа, че това е едно особено съчетание между Дарба и занаятлък. На занаята можеш да се научиш, но Дарбата трябва да я имаш. И разбира се е въпрос на грамотност и „коефициент на духовност” . Това е като коефициента на интелигентност, но засяга нивото на осъзнаване. В нашия случай към законите на Природата – към Магията.
И пак повтарям:

МАГИЯТА Е ИЗКУСТВОТО ДА ВЛИЯЕШ НА ЧОВЕШКОТО ПОДСЪЗНАНИЕ И ОКОЛНАТА СРЕДА ЧРЕЗ СИЛАТА НА ЧОВЕШКАТА ВОЛЯ!

Един следобед докато си „работехме” с баба Рада, вътре имаше една млада жена „пациентка”, навън се вдигна страшна олелия.
Вратата се отвори с трясък и влетя един мъж на средна възраст, който крещеше АНАТЕМА и нареждаше:
– Проклета да си, развали хората….Не ви ли е срам, бре, очи нямате ли….Тая вещица ви е омагьосала всичките….В ада ще се пържиш…. и всякакви други страшни неща.
Хората навън се посмутиха, посбутаха се.
Баба Роза не трепна. Викна двамата си сина и те изведоха разпенения мъж. После взе една метла и мълчаливо премете. Сложи метлата напряко на вратата и се върна. Погледна жената в очите и я попита:
– Ти как мислиш, вещица ли съм?
– Стига де, бабо Розе – притесни се жената – ако мислех, че ще ми правиш магия, щях ли да дойда?
– Тъй. Ами сбъркала си. Щото куршума си е чиста магия.
– Ама…как…ти нали за здраве…нали ти ми оправи гърдите… – жената направо се разтрепера.
– Викаш оправила съм те. Я сега да ме чуеш ясно. С магия си оправена!
– Ама как….ти нали…тука има икони…и ти се кръстиш …
– Има икони, ама има и куршум, и метла, и камък . И за да хване и за да знам, че ще те оправя, казвам истината. И ти казвам, че е магия.Ти какво мислиш, че прави попа като чете за здраве. Същото!
– Бабо Розе, недей, попа е свят човек, той не прави магии…той нали с Господа…
– С Господа викаш. Онзи дето ходи с един тефтер и записва кой крив , кой прав. Кой да се награди, кой да се накаже. И попа говорел от негово име.
Слушай сега аз да ти кажа за Господа:
Ти си Господ. И аз. И куршума. И камъка. И земята. И когато Господа в тебе чуе гласа на Господа в Останалото, всичко се оправя! Такива като мен правят Гласовете да се чуват един друг. И това е Магия!
– Хората знаят, че Магията е нещо лошо. – тихичко каза жената
– Знаят?! Нищо не знаят. Знаят само тия, дето мислят и питат. На другите акъла им е в мъгла. ….Хайде сега да си вървиш.
– Ама аз искам да остана. – изведнъж отсече жената.
В стаята стана тихо. Баба Роза стана и ни обърна гръб. Загледа се през прозореца, в хората, които чакаха.
– Върви си. Ела утре.
Жената стана , позамота се, кимна ми и излезе.
Останахме двете. Помълчахме.
– Църквата раздели хората – продума баба Роза. – Тя им каза кой Господ е правилния. Тя им каза кое добро е право добро…Тя им каза , че правото добро се извършва само в името на нейния Господ…Върви си и ти…Кажи на хората да дойдат утре.
Станах, душата ме болеше.
– Бабо Роза, мислила ли си да спреш?
Тя се обърна рязко.
– Никога! Всеки трябва да си гледа неговата работа. Някой трябва да върши добро за хората и в тяхно име. И да знае да гледа в душите им.
Излязох.
Навън, докато говорех с хората, едно от децата ме дръпна:
– Ама баба Роза наистина ли е вещица?
– Да! – отвърнах
– Еха! Мамо, нали ще дойдем пак – блестяха очите на момиченцето.
Тръгнах си. Беше приказен зимен ден…. Децата знаеха.