Колкото пъти беше влизала Райна в къщата на баба си Магда, все поглеждаше към иконата, и все не намираше сили да пита за нея. Беше женска икона – на много красива жена. И някак лицето ù не беше жълто и изпито като на другите икони. Беше живо лице. И жената беше облечена в носия. Колкото пъти отвори уста да попита, толкова пъти нещо режеше гласа ù. Какво правеше икона в дома на Магда Богданова? Някак не ù беше там мястото. Но пък, като че ли не беше съвсем икона…

– Дойде ли ред да ме питаш за Злата? – запита старата, докато обядваха.
– За иконата ли? Отдавна искам да те питам, но не знаех как…
– Ти ли? Дето по цял ден се виждаш в питане. Какво, не ти стиска да ме питаш, що ще икона при старата вещица?
– Не съм казала, че си вещица, как ти хрумна?! – зачерви бузи Райна.
– Ще ми се! – хитро я погледна Магда. – Ще ми се в цялото питане да събереш кураж докрай. Мислиш не знам как ни викат хората. Туй не е обида, Райно, ами си е баш признание.
– Да ти викат вещица ли?
– Вещата жена поназнайва едни работи, дето на другите не са им ясни. Народът като няма ум за нещо и не го проумява, се страхува от него. Пък и църквата бая труд е хвърлила, да сложи вещите хора под ножа. Не ни харесва тя. Бъркаме ù сметките. Я ми кажи, каква е разликата между поп, дето чете за здраве и баба, дето бае против болест?
– Не знам… – обърка се за миг Райна
– Аз ще ти река – никаква! Едно и също правят, само дето всеки си изрича неговите си думи. Баячките нивга не са рекли против поповете. Но поповете туриха на вещината дамга. Рекоха, че е от дявола. Не дават друг да си говори с Бога, още повече жена! – заблестяха очите на Магда.
– Бабо Магде, ти вярваш ли в Исус? Вярваш ли, че е съществувал?
– С цялото си сърце! – отсече Магда.
– Значи казваш, че си християнка?! – изуми се Райна.
– Казвам, че Исус е бил от големите майстори. И е толкоз божи син, колкото и ти си щерка божия. Казвам, че е имало и други като него, много, всякакви – пророци, месии, както щат да ги наричат религиите, все майстори, все вещи хора с огромна сила. Не вярвам в друго – в непорочни зачатия не вярвам, ни във възкресение, но най-вече не вярвам в греха – оня, дето го измисли пак църквата – първородният. Успя дамга да тури дори на новородената рожба – рече че е грешна и че само тя може да я спаси от греха, като я кръсти.
– Като те слуша човек, вярата ще излезе много крива работа.
– Вярата не пипай ти! Вярата е свято нещо, най-святото право на душата е тя. За църквата ти думам аз, за религията. Стара съм вече, а едно нещо пусто не ми дава мира. Хората спряха да мислят, Райно, и спряха да вярват. В истинската вяра има мисъл, търсене има, не е сляпа и безпаметна тя. Питане има в нея – откъде съм, що съм дошъл, що имам да свърша, за какво ме бива, накъде ми е пътят, кой ми е богът… ей туй е вяра! Как така църквата ще дели хората на праведни и грешни според правото име на Бога?! Ще излезе, че тия дето не вярват в Исуса, са грешни. Мюсюлманите и те – същата работа. Значи за една третина от човеците, другите две третини все ще се пишат грешни. Не го приемам аз туй. И друго не приемам. Религиите клеймят жената – викат й нечиста, не й дават да служи, грешна била. Тая, дето дава живот! Дето е майка! Светът е грешен, Райно… не, не е грешен той… хората го объркаха и го посукаха в грешна посока.
– А ти в какво вярваш?
– В Бога.
– А твоят бог кой е?
– Ей туй наоколо, всичкото! Всяка светлинка и всяко дихание и всеки камък в земята. Нишката, дето ги е оплела и ги държи заедно, тя е Богът.
– За иконата ще ми кажеш ли?
– Туй е мойта Злата. Пазим се двете.
– Света Злата? Не съм чувала.
– Света Злата Мъгленска.
– А защо е с носия, не съм виждала светица с носия? И една такава, жива, не е изпита като другите.
– Защото е наша, народна – българска светица е Злата.

И Магда Богданова запреде думите…

Злата Мъгленска живяла през 18–ти век, по време на турското робство. Ражда се в голяма беднотия, в село Слатина, Мъгленско. Туй село сега се намира в Гръцко и му викат Хриси. Разправят, че Злата била хубавица, най-лична в селото, и въпреки че нямала чеиз, много момци я искали. За зла участ в нея се влюбва турчин. Знаел агата, че няма да му я дадат и една утрин я изчакал да налива менци на герана. Грабнал я, метнал я на коня и си я отнесъл дома. Поискал от нея да се отрече от род и вяра и да му стане жена.
Ала наша Злата не склонила. Тогаз турчинът решил да опита друго. Затворил младата българка в джамия и дни наред забрадени кадъни ù принасяли баклави и дарове, и ù редели сладки приказки за Аллах. Ама Злата дума не проронвала…
След месец се отворили вратите на джамията. Отвън, на мегдана, агата се стъкмил за сватба. Наредени в две редици чакали турчулята да видят що за чудо е момата. А на другия край седял скупчен Златиният род – целият.

Оплела златни плитки Злата и гордо пристъпила навън. Ахнали турците при толкоз хубост, а Златината майка проплакала. Изстъпил се напред наперен агата, засукал мустак и му гръмнал гласът:

„ Аз тебе съм те избрал да си ми първа в харема. Сега ти ми кажи, от рода си, Злато, отричаш ли се? Аллах приемаш ли?”
„Донесете ми празничната носия…” – тихо рекла девойката и сестра ù хукнала да изпълни волята ù. Задумкали тъпаните, писнали зурни. Посбутала се родата. А турчинът се ухилил, изпъчил се, ще се пръсне.
За сетен път се изправила Злата Мъгленска пред душманина си нагиздена, и извила глас над смълчалия се народ:
„Няма да го бъде, ага! Аз рода си и името си българско не предавам, дорде съм на таз земя жива!”

Тежко звъннал гласът на момичето, гордо вдигнал чело баща ù, а майка ù и сестрите ù примрели.
Полудял тогаз агата и ревнал на аверите си. Скочили турците и завързали Златините хора един за друг. И като бесни псета се хвърлили върху момичето. Гаврили се с нея един подир друг и държали нож под брадата на баща ù– да гледа. Не издържал старият и сам се нанизал на ножа.

Не им стигнало туй. Сам агата метнал едно въже на крушовото дърво, на мегдана. Сам вдигнал Злата, трепереща, и я обесил на него. Цяла нощ стояло тялото ù на крушата. Вардели го, не давали на сестрите ù да го свалят и да го погребат.
На другия ден насекли тялото ù на късове, заедно с българската ù носия и така я разхвърляли във всички посоки. Да знаят българите, че така ще бъде окървавена вярата им и пръснати родовете им.

Злата Мъгленска предава душата си на Бога на 18 октомври 1795 година в българската си носия, с която после е зографисана. След време я направили Светица. Но до ден днешен, Райно, няма църква на нейно име, няма дори параклис.

Райна слушаше и не дишаше. Имаше нещо в тази история, което сякаш знаеше… отдавна.

– Не бях чувала за нея – промълви, а сърцето ù свито като на пиле. – Няма нищо на нейно име… защо?
– Като не може църквата да каже за някоя свята жена, че е била девица, предпочита да мълчи и нищо да не говори. Не може жена поругана, да е кръстница на храм. И тъй и не я знаят българите, не я тачат…
– Сигурна ли си, че няма нито една църква на нейно име, нито една?
– Има една – в София. В един квартал, след гробището, сега му се вика квартал „Бенковски”. Рада е ходила. Ама нещо не ù било в ред на църквата. Синодът не я признава. А някаква жена там беше рекла на Рада, че Злата е девица, представяш ли си, тъй пишело в житието й. Какво житие, бре, живот е туй, страдание адско и сила българска! Но в църквата е тъй. Обича тя да пренарежда нещата – нещо сякаш гореше в Магда, отвътре я изгаряше. – Знаеш ли, един ден при мен дойде една жена за наричане. Разговориме се. Занимаваше се с някакви проучвания за историята на народа. Говореше, че орисията на тоз народ била тежка. И тя търсила да го обясни туй. Питам я, според теб, коя е причината да сме на тоз хал? А тя почва да ми ги разправя едни страшни – за предателства през вековете, за цареубийства, за избиване на богомили, за онова, дето насила ни покръстили – все такива сериозни, исторически работи. Много страшни работи бил сторил народът и сега си изкупвал греховете, вика. А аз ù викам на даскалицата, абе, разбирам аз, че ти си учен човек и надълбоко и надалеко пипаш, ама да ти река нещо по-просто: Питала ли си се защо в нашите родове все има някаква вражда и обида? Че то почти няма семейство, дето някой на някого тежко да не е сърдит или нещо да не дели. А мислила ли си, викам ù, как враждата и обидата прескачат непоправени и недоречени от година в година и преливат в децата? А тебе сега ако те питам, знаеш ли историята на баба си и дядо си, какво ще ми речеш, а? А имената на техните баба и дядо, знаеш ли? Кога са се залюбили, колко челяд са имали и колко им е измрела? Ами ако река да те питам кой е Стопанинът на вашия род? На ни един въпрос не можа да отговори даскалицата. Тя с по-сложна материя работеше. Ама аз ù рекох, че когато българинът отново се сети за рода си и на най-близките си първо протегне ръка, пък почете и собствените си светии и герои – ще се оправи таз орисия и ще ни дойде тогаз силата!

Ти забеляза ли, че наша Злата не е рекла, че не се отказва от Христа, а че от рода си и името си българско не се отказва. Защото някога точно почитта към родата е държала българите силни и заедно – като юмрук!

– Знам, дядо Геле ми разказа. За старата вяра, родовата… Аз ще я потърся тая църква в София.
– Не се хаби! Злата няма нужда от църкви, от памет има нужда….
– Аз ще запомня…
– И на други да кажеш!
– Ще кажа.

… Когато се хлопна вратата, Магда и Времето се погледнаха. Старата сипа кафе в две чаши, а за Времето отвори и коняк. Празнуваха.

Когато се прибра, Райна написа в тетрадката:

СВЕТА ЗЛАТА МЪГЛЕНСКА – 18-ти октомври…Българската светица! Да се разкаже!
…Да пребъдат, Злато, хубостта ти, смелостта ти, коренът ти и българската ти носия!

„СТОПАНКАТА НА ГОСПОД“ можете да поръчате тук.
Благодаря ви!