Имало една време една Душа, която все гледала към Бога.
Друго не виждала.
Не ядяла, не любила, не грешала , не спяла, не плачела.
Зовяла се ПРАВЕДНА.
В съседния двор живеела друга Душа. Все към Земята гледала.
Копала, засявала, любила, един път откраднала, двама мъже познала, три рожби отчувала, кофа сълзи изплакала.
Зовяли я ГРЕШНА.
Дошло време и двете да си идат от тоя свят и да се представят пред Бога.
Застанала ПРАВЕДНАТА с гордо вдигната глава, а Бога я попитал:
– Що си такава почерняла, Душо?
– Все в тебе гледах, Господи, снагата ми почерня, очите ми изтекоха.
– С майка ти, брат ти и мъж ти какво стана?
– Майка ми се рано спомина, аз късно научих. Брат ми ядове имаше, не исках с тях да се калям. А мъж, Господи, не съм познала, на тебе съм цяла. – завършила ПРАВЕДНАТА.
Застанал Бога пред ГРЕШНАТА.
– А ти Душо, защо си глава преклонила.
– Грешна съм Боже, за туй. Два пъти сърце съм си дала, на двама мъже. Веднъж се случи ръка да вдигна и хляб да открадна за рожбите си. Все на земята , Господи се кланях, че ни хранеше, към теб не ми остана време молитва да отправя. За туй чакам наказание да ми пратиш.
Изправил се Бога и рекъл:
Ей тука към Светлото има просната стълба. Стъпалата й чет нямат.
На всяко стъпало по 100 души седят.
На всяка душа по едно кълбо с мисли е дадено. Колкото повече мисли за живота си земен трябва да изпреде, толкоз по-голямо кълбото, толкоз по-низко стъпалото.
Колкото по-чист е Умът й, толкоз по-малко кълбото , на по-високо се качва.
Я ти ГРЕШНАТА, дето си три рожби отчувала и си земята копала, я на онуй горното стъпало стъпи, малкото кълбо да разплиташ!
А ти ПРАВЕДНАТА, с празните очи, ей тука долу приседни, че доста мисли са намотани на твойто кълбо.
Тъй отсякъл Бога и се прибрал в Светлото.
Оставете коментар