Някога в Трявна, през 1808 година старият чорбаджия хаджи Христо Даскалов вдигнал къща за чудо и приказ.

Стекъл се народ от близо и далеч да я види. Чудели се и се маели хората на всичката тая хубост.

Но… нещо липсвало. Не била достойна вътрешната красота на градежа за външната. Виждал това стопанинът и сърцето му се късало. И други го виждали.

Когато седнали на софрата за почерпката, се изправил старият майстор Димитър Ошанеца и гръмко рекъл : ,,Aз нa двeтe гoлeми coби тaкивa тaвaни oт дървo щe изрeжa, чe да онемее всеки, който вдигне очи да ги види!”.

Скочил тогава младия калфа Иван Бочуковеца, а сърцето му блъскало в гърлото: „ И аз мога да измайсторя таван! И той да не отстъпва на тавана на уста Димитър!”

Нечувана дързост била тази…ученик да се изправи срещу учител. Някои от старите веднага викнали Иван да бъде тежко наказан, но по-мъдрите решили, че двамата трябва да сторят облог и с труда си да докажат дарбите си.

Така двамата майстори допрели палци, грабнали инструментите си и всеки се затворил в отредената му стая.

Било по Гергьовден.

Работили ден и нощ. Никой не можел да влиза и никой не знаел какво се върши вътре. Само дъщерята на чорбаджията им принасяла храна и вода. Търколила се половин година.

Дошъл Димитровден.

Отново свикал чорбаджията всякакъв народ и най-вече тревненските резбари.

Когато отворили вратата на младия калфа Иван, дъхът им спрял. От тавана греело юлското слънце и сякаш лъчите му пръскали младост, живот и сила по раменете на хората.

Отворили и другата врата. На онзи таван греело майското слънце. Мощното слънце на стария майстор ги заляло с покой и мъдрост.

Три дни и три нощи спорили кое слънце е по-хубаво.

Накрая резбарите излезли с решение: Майстор е вече младият Иван Бучуковеца, признава му се! Но баш майстор остава уста Димитър. Нему се пада червеният пояс!”

А там някъде отстрани стояла крехката , столетна  майка на чорбаджията. Поклатила бялата си глава и тихо рекла:

“Ех, мъжка им работа… Не видите ли, че няма по-хубаво? То едното слънце не може без другото…”

Навремето, когато започнах да наричам все си рисувах по един символ Оренда и си го слагах под менчето – за сила! После видях слънцата в Даскаловата къща. Те предизвикаха буря в сърцето ми. И започнах да си рисувам едното слънце със символ Оренда, а другото със символ Любов Божия. Как съм си ги избрала кое с кое да е, аз си знам. Важно е, че сякаш топлината на българските слънца под менчето, сгряваше водата и я даряваше със сбъдване.

Няма да ви кажа и кое от двете слънца на кого е.

Идете в Трявна да ги видите! И си заведете и децата!

Повече за символите ОРЕНДА можете да прочетете на www.orenda.bg