Всъщност всички ние се нуждаем от сигурност.
Искаме сигурен партньор, сигурни доходи, сигурен дом, подсигурено бъдеще, осигурени деца, здравна осигуровка…
Ако ви зададат въпрос „Кое предпочитате – прекрасна и неповторима любов или сигурност до края на живота?”,  кое бихте избрали?
Не, нямате право на отговор „зависи”!!!
Зависването води просто до отвисяване докато живота ви се случва наоколо.
Така че, кое избирате?
Не е ли странно, че всъщност човекът, копнеещ за сигурност, се страхува от най-сигурното нещо в живота си – собствената си смърт?!
Странно е и това, че с еволюцията и техническата революция човекът се страхува все повече. Той посвещава живота си на бягство от смъртта.
Живее , водейки състезания и битки за високи доходи, кариера, имущество, козметични процедури за подмладяване, частни училища за децата, отново високи доходи и така до онзи момент , в който просто…умира.
Ако е щастливец.
Защото може преди това да се разболее нелечимо и пътят към смъртта да се увеличи неколкократно.
Представяте ли си какъв щеше да бъде света, ако смъртта беше нормална част от живота? Но не като крадец, който дебне в тъмното, а като следваща стъпка във великото Пътуване?
Представяте ли си един ден, в който се събуждате с абсолютното знание, че ви остава един месец живот. Какво ще правите?
Давате ли си сметка, че от отговора на този въпрос всъщност можете да разберете що за душа носите?
Ако цял живот се страхувате, че ще загубите някой близък, или работата си, или спестяванията си, или не дай боже доброто си име, какво бихте правили ако ви предстои самата загуба на всичко това – смъртта?
Някога предците ни са празнували смъртта. Това е бил великият момент, в който Душата се прибира у дома! Песни, танци и дарове са я съпровождали.
Хората са почитали вратата към Бога, която се отваря със смъртта и са се подготвяли да преминат с чест през нея.
Така е било в старата ни българска вяра и в старата вяра на много древни цивилизации.
Какво се е случило с тази мъдрост? Какво стори с нея религията?!
Нека всеки си отговори сам.
Аз искам да ви кажа друго. Ако имате роднина или приятел, който е тежко болен и си отива, не пилейте останалата му енергия в безсмислени надежди за оздравяване. Той няма нужда от тази лъжа, по всяка вероятност вие имате нужда от нея. Душата, която си отива се нуждае само от обич и безусловно приемане. Пред олтара на смъртта винаги има момент, в който Душата съблича греховете си, сгъва ги на купчинка и ги избутва в страни. Бъдете там, за да превърнете това в празник!
За да дадете вода, супа или прошка на заминаващия у дома.
Старите казват, че човек си заслужава Смъртта. Както си живял, така и ще си отидеш. За повечето хора, които години наред гледат болни и парализирани близки, това сигурно звучи цинично. Но е истина!
Една от най-важните истини, за която си струва да се подготвим.
Може ли смъртта да бъде опорна точка?
МОЖЕ ЛИ СМЪРТТА ДА БЪДЕ ПРИЧИНА ДА СМЕ ДОБРИ ХОРА?
Може ли да бъде НАЧАЛО?
Знаете ли, че някога е имало практики за помагане на умиращ?
И нечий последен дъх е бил огромна чест за помагащия…
Защо ли говоря в минало време… бях там.