За ТРЕБНИКА И НЕМОЩТА НА УЧЕНИЯ ДОКТОР!!!

Ето ви го учения човек! Доктор в областта на културно-историческото наследство (каквото и да значи това) Георги Мишев. Изказал се тия дни учено за моята книга, изписал 20 страници научно обоснована критика с много камъни в нея. Можете да я видите тук: http://www.ploshtadslaveikov.com/stopankata-na-gospod-plag…/

От половин година учени твърдят, че обредността, описана в книгата ми е художествена измислица. Най-после се намери един, който откри мъничка част от тази обредност, описана и от етнолози. Беше логично такова откритие да докаже достоверност. Но се случи нещо много неочаквано. Ученият реши да докаже, че това означава, че тази част е плагиатство.
Нали знаете старата приказка „с твойте камъни – по твойта глава”?
Та сега аз ще посъбера това дребно свлачище и ще търкулна всеки камък обратно на мястото му, в тъжния ум на главата на доктора.

КАМЪК №1 – по образованието ми!
„От информацията в книгата (стр. 248) се разбира, че г-жа Де Мео е завършила НАТФИЗ. Пак там четем, че е защитила дипломна работа на тема „Българското обредно наричане като терапия“. Не е посочено обаче в рамките на каква бакалавърска или магистърска програма е защитена тази дипломна работа. Всъщност, не става въпрос за образователна програма в НАТФИЗ, а за участие в курс по „Арт терапия“ към Центъра за професионално и продължаващо обучение на Нов български университет, гр. София. Курсът завършва с издаването на Удостоверение/Свидетелство за професионална квалификация, а не на диплома.”

Д-р Мишев, на стр. 248 от книгата ми подобна информация не съществува. Там се намира краят на главата „Лазар и дървото покровител”. Простете, но с три изключения никъде цитираните от вас страници не съвпадат и това ми пречи да се ориентирам в твърденията ви. Дано не сте чел някое незаконно качено електронно издание или досие със събирани „за лицето” материали!

От значение е следното – никъде в книгата ми не са посочени данни от личната ми биография и образование! Героинята в тази книга се казва Райна и нейното образование също не е предмет на разказа.

Що се отнася до дипломната ми работа, която цитирате, тя е официално публикувана, заедно със съответната библиография и атестации. Ето я тук: https://narichane.com/%d0%be%d0%b1%d1%80%d0%b5%d0%b4%d0%bd%…/

Практиката, на базата на която е писана, е проведена в център за рехабилитация на зависими от алкохол и психотропни вещества. Тази дипломна работа е защитена публично, пред комисия и е оценена по всички правила на магистърските програми в Нов български университет. Никъде, никога, никой не е твърдял, че тя е част от образованието ми в НАТФИЗ!

Тази практика, която беше изключително ценна за мен стана част от книгата ми – главата „ДА БЪДЕ!”(стр.298)

КАМЪК №2 – по жанра на книгата!
Тъй като имам себе си за добър разказвач, ще спестя на читателите сериозните и дълбоки размишления по темата и ще ги преведа на човешки език. Докторът не може да определи жанра на „Стопанката на Господ” и обвинява автора за това. Изпитва притеснения от понятията „сказание и требник”, както и от „претенцията” за автентичност на разказаните обреди. Смята, че авторката или трябва да заяви, че книгата е плод на художествена измислица и интерпретации или трябва по всички правила на научния труд да посочи име, дата и място на раждане на информатора, образование на същия, както и дата на направения запис.

Това ме развесели наистина. С радост ще помогна на доктора, а предполагам и на много други като него и ще ги изведа от гъстата гора на техните лутания:

СКАЗАНИЕ – митологизиран разказ за отдавна минали събития; предание, легенда, мит, приказка.
Понятието „сказание” стои под заглавието на моята книга и означава точно това.
Да, обаче д-р Мишев се е потрудил и е изчел доста интервюта, в които съм разказвала за живота си с едни старци, а и може би е прочел дипломната ми работа. Какво следва от това – че май в книгата има реални истории или както е прието да се казва – историята е по истински случай.
Проблемът в неговия ум е как така едно сказание може да бъде по истински случай?! Ето, че може.

За да бъде по-просто ще помогна с друго понятие – ИСТОРИЧЕСКИ РОМАН!
Историческият роман е специфичен жанр в художествената литература, който се характеризира с описанията на истински събития и личности, заобиколени от измислени герои и картини. Написването му предполага проучване на миналото, което се описва, отразяване на много факти и баланс между действителните събития и художествената измислица.

Аз съм човек, който много обича да чете исторически романи и смея да твърдя, че почти няма български класик, пишещ в този жанр, когото да не съм прочела. Никъде не съм видяла тези автори да посочват историческите изследвания, на които е базиран романа им. Никъде не е посочвана съответната библиография с имената на историци, учени и техните разработки. Не защото авторите плагиатстват, а защото творят на базата на историческа действителност и реални личности.
Например, не си спомням Димитър Талев да е обосновал научно описания от него цар Самуил и всички случки от живота му, които си „позволява” да пресъздава.

И сказанието и романа са част от художествената литература, г-н Мишев.
В какъв жанр според вас пишат Фани Попова Мутафова, Димитър Талев, Антон Дончев , Георги Божинов, Николай Хайтов или Стоян Цветкашки (Токораз Исто)? Та те дори си позволяват да сложат думи и преживявания в устата и умовете навоеводи, царе и ханове.
Нима ще им поискате да цитират източниците си? Или да обявят невероятните си произведения за плод на абсолютна художествена измислица?
Имате ли таблица, с която да се съобразят авторите в съотношението фактология-художествена измислица?

Знаете ли докторе, покрай безумните ви писания и „изисквания” към моята книга се сетих, че великата Фани Попова Мутафова е съдена за про български шовинизъм. Невероятните й произведения са забранени и умира в крайна бедност.
Сетих се и за „мистификацията” Веда Словена. Един изключителен труд, разнищван от години и хулен от такива като вас.

По всяка вероятност на вашия учен ум му е трудно да възприеме една жена, която гледа животни и нарича за зачеване, редом до Времето, което плете с куките.
Или не можете да си представите нарко зависим, който меси хляб, редом до козел на име Господ.
Ако ви е трудно, тази книга не е за вас. Просто в нея има неща, които не можете да проумеете, а още повече да понесете.
Но да дойдем на най-важното!

КАМЪК №3 – плагиатство и изкривяване на българския фолклор!?!?
„Розмари Де Мео присвоява труда на големия наш учен, етнографа Димитър Маринов, вплита в него свои нововъведения, подменяйки и изкривявайки българския фолклор
…измежду познатите и достоверни фолклорни действия и вярвания (преразказани по описанията от стари етнографски записи, което ще покажа) се промъкват и нововъведения, които никой никъде досега не е записал, и които авторката иска да ни внуши, че е знанието, тайнството, което тя ни открива сега. Това убеждаване не се извършва открито, което според мен е, за да не последва ответна защитна реакция от читателя. То се случва тихо и промъквайки художествената измислица покрай другата част, която е истинска и е присвоена от публикации на изследователи на народната вяра…”

Следва изключителна разработка по темата, придружена с текстови съпоставки на етнолога Димитър Маринов и моя милост.

Ще направя едно кратко отклонение, което не дължа на Мишев, но бих искала да споделя с читателите си:

Преди години, когато преживях моята среща с Магията, това преобърна целия ми свят. Простичката философия за Корена, с която се сблъсках в една селска махала, за мен беше истинско чудо. Тогава тръгнах по съвсем нов път. Още бяха живи старците, когато започнах да търся. Имах нужда да намеря още. Но най-вече търсих потвърждение. Исках да намеря изследвания и записки за тези обреди. Бях сигурна, че някъде са записвани, че има следа… Купувах книги като луда, обикалях читалища. Направих си нова библиотека. Трупах всякакви трудове, но… Ако намирах нещо, то беше твърде малко, твърде повърхностно. Спомням си разочарованието, а после гнева. Да, разказваха етнолозите, но някак всичко се свеждаше до това как „простия народ някога вярвал…” И някак все от простотия и немотия му беше вярата. Не можех да спя, мира не ми даваше това… започнах да търся стари книги, антикварни, от началото на века.
И един ден го намерих. ДИМИТЪР МАРИНОВ! И в книгата си съм разказала за тази среща (стр.80).

Не спях нощи подред, връщах се, подчертавах. Помня сутринта, когато прочетох на Магда за първи път от неговите писания. Тя не хареса някои неща, скарахме се, после поиска да й чета още. После дойде вечерта, в която попаднах на „поуките”, описани от Маринов. Това беше изключително! Толкова време бях търсила и копняла за поне едно потвъждение. И го намерих! Беше различно, звучеше по друг начин и това, което знаех като 11-та повеля липсваше. Тогава нямаше никакво значение. Достатъчно беше, че намерих нещо, което е описано преди толкова години и е останало живо. Плакала съм от радост, а сутринта, когато ги занесох на Рада, плака и тя. И направи баница…

Хората не знаят, но когато завърших книгата си, в нея бяха десетте поуки на Маринов, а не 11-те народни повели на Вангел. Бях решила така да изразя благодарността си. Към единствения етнолог, който пишеше на истински български, човешки език!
Два дни преди да дам текста на коректор сложих повелите. Заради 11-тата. Най-ценната, най-мъдрата…
И в памет на Вангел Илиев, който я беше съхранил за разлика от всички етнолози!

Великият Димитър Маринов нямаше нужда от мен, за да остави следа. Но сърцето и спомена за дядо Геле трябваше да бъдат почетени.

Д-р Мишев, изумена съм от това, че учен, който има отношение към народна памет, всъщност не вярва в силата й. И твърди, че нещо, съществувало някога като морал и вяра, не може да бъде живо и до днес, било то облечено в различни думи!
Така е и с историята за Русалиите, която цитирате и с някои други. Навремето, когато Вангел заяви, че русалии вече няма, място не можех да си намеря. Единствената ми утеха бяха писанията на Димитър Маринов, доказващи дълголетието на една вяра и една истина. Но каква утеха може да бъде история описана преди век…

Но да се върна на КАМЪК №3 – обвинението в плагиатство.
В „Стопанката на Господ” е разказана приказка за истински хора. Дълго съм събирала кълбетата в кошницата, и дълго съм разплитала възли в техните разкази. Димитър Маринов е единствения, който ми е помогнал в разплитането. Не защото е бил мой източник, а защото беше някакво ПОТВЪРЖДЕНИЕ!!!
Това име не стои в „Стопанката”, защото книгата е сказание и требник и там няма място за научни доказателства.
Но в дипломната ми работа, където бях задължена да се опра на научни изследвания като доказателство за резултата от работата ми, Димитър Маринов заема почетното място!

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: ДИМИТЪР МАРИНОВ НИКОГА НЕ Е БИЛ ИЗТОЧНИК НА РАЗКАЗАНАТА ИСТОРИЯ В МОЯТА КНИГА! Намерих неговите трудове в последствие и тя бяха най-скъпото ми доказателство , че една истина е прескочила и оживяла цял век!

От писанията на Мишев се налагат два абсурдни извода:
1. Историите, разказани в „Стопанката на господ”, които вече са описвани от етнолози, могат да бъдат единствено преписани.
2. Историите, които никога не са разказвани от етнолози могат да бъдат единствено измислени!

Това означава, че един учен си позволява да твърди, че е невъзможно обикновен човек да направи каквото и да е било откритие в посока вековната народна памет, защото всичко вече е открито и написано! Че тази народна памет по никакъв начин вече не живее, не се предава и не търпи своето естествено развитие!

Заявявам, че такова твърдение е цинично, обидно и изключително неграмотно!

КАМЪК №4 –по ума на народа!
„На образите на симпатичните баби от творбата са възложени някои изказвания, които са доста нетипични, да не кажа НЕМИСЛИМИ ЗА ХОРА ОТ НАРОДА. Това няма нищо общо с интелигентността или нещо подобно, а просто такъв тип представи трудно биха намерили място в мислите на родопските баби… При все това те нямат общо с фолклорната реалност, а са авторова добавка към нея…”

Най-после ми давате повод да заявя публично нещо, което твърдя от години!

Етнолозите от години подценяват ума на народа. Те не очакват от една родопска баба някакво прозрение или мисъл, свързана с вярата й. Описваните по научни трудове обреди изобилстват с думички като „примитивизъм” и „невежество”. Това навремето предизвика огромен гняв и съпротива в мен. Поръчковите по социализма изследвания имат за цел да сведат всеки обред и обичай, свързан с магични действия и народна вяра до примитивизъм. Тази цел успява. Към днешна дата почти няма кой да обясни кое за какво всъщност се прави. Останал е едничък отговор „за здраве”.
И за това имат вина учените. Онези книжни учени, които отиват в някоя махала (ако изобщо излизат от институтите си) като в зоологическа градина и наблюдават изчезващите, оскотяли старци.
Клатят глави, задават „правилните” по методология въпроси и защитават дисертации. Те никога не чуват същината. Защото ако я чуят и запишат, ще трябва да я анализират и докажат по техните правила. А как анализираш и доказваш, че наричането работи и как даваш определение за Господ?! Няма как.

За това просто пишеш, че едни неща са НЕМИСЛИМИ ЗА ХОРА ОТ НАРОДА.

А за кого са мислими, д-р Мишев? Или вие допускате, че търсенето и прозрението в посока вяра могат да бъдат постижения единствено на вас и научната общественост? Само на „образования” ум, а не на душата на селския човек?!

КАМЪК №5 – по обредността в книгата!
„Обредни действия в българската традиционна култура, като описаните от г-жа Де Мео в частност три огъня – женски, мъжки и изворен, които да се извършват три-четири дни преди 24 юни, на мен не са ми известни, а и като цяло в етнографската литература липсват такива сведения. В такъв случай ще да е огромен приносът на авторката, ако е открила нещо толкова рядко и е редно да го сподели с научната общност адекватно…”

Това наистина е невероятно!
Задавам си въпроса кой сте вие, че да твърдите какво е РЕДНО да направи един човек с личните си преживявания, открития и вярата си?!
От къде на къде трябва да споделя „адекватно” каквото и да е с научната общност? Как така вие и етнографската литература сте единствен носител на народна памет? И всяка ново открита следа и история следва да бъдат проверени и одобрени от вас по вашите правила? Що за безумие е това? Или е някаква пост социалистическа диагноза?

И от тук идват жестоките ни разминавания. Наложената научна методология за работа с културното наследство е потресаващо неработеща. Няма как един учен, с платена командировка (която не стига за никъде) и диктофон да свърши истинска работа. Той може единствено да наблюдава и записва. Обучен е да задава „правилните” въпроси и да записва по „правилния” начин.
Аз не съм наблюдавала и записвала каквото и да е.
Тези хора не са били „предмет” на моите изследвания, нито мои „информатори”. Те бяха предизвикателство, огромна мъдрост и дар!
Години наред смятах за мой дълг да разкажа, боледувах, че нещо изтича и изчезва, търсих начин да го опазя и запиша така, че наистина да съхраня живота му.
Колко от вас, учените наблюдавали, записвали и ровили в архиви са практикували български магичен обред. Не възстановка, не интерпретация, а жив обред?!

Аз не ровя в архиви докторе, а от години наричам. Питала съм огромно количество хора „Как ти се казва Бога?” и съм споделила с тях хляба и сълзите им. Обвинявате ме, че в книгата ми има лично отношение и тълкувания.
Естествено, че има!!!
Та аз наричам от години, видяла съм толкова болка, натрупала съм някакъв опит и имам лично отношение към всичко, което правя и към всеки месил хляб с мен!
Видяла съм как реченото е сторено десетки пъти. Видяла съм как работи магията, когато се спазват законите за равновесието и свободната воля.
Видяла съм с очите си как една жена викна дъжд. Не с Герман или с Пеперуда, описани от етнолозите, а с вещината си и с корена си.
Нямам запис на това, нито дата, нито образование на бабата. Защото това никога не ме е интересувало. Било ми е важно, ЧЕ ГО ИМА и как сработва. Имам честта да чуя от нея собственото й обяснение и ще го разкажа на хората. И никак не ме интересува дали вие ще наречете това измислица. Повярвайте ми и хората не ги интересува!
Ще ви кажа нещо и за онова, на което му се вика „обред”. Той е нещо живо. В него има магия, обич, вяра и памет. Той се пази и преживява. И изчезва, когато стане непотребен.
Пишете, че сте доктор в областта на културното наследство. Колко обичаи и обреди съхранихте, докторе? Колко от тях излекувахте от забрава? На колко от тях дадохте нов живот? В колко от тях вярвате? Колко от тях практикувате?
Тук е разликата между моята книга и вашите научни публикации.
Вие наблюдавате, изследвате, четете архиви, позовавате се на учени преди вас, ходите в командировки, имате научен ръководител, програма, научна степен, издателство и големи вериги книжарници, които да ви разпространяват. Зад гърба ви стои цяла машина от правила и норми. Вие сте нейн продукт. Като нейн продукт осъждате този, който е посмял да пише по вашите теми, но не се е съобразил с правилата ви.

Аз съм един неизвестен български автор. Написах книга по собствени преживявания, мъничка част от които ( за огромна моя радост) се срещат и в етнографски изследвания. Създадох приказка за народната памет и потребата на българите да си пазят вярата. За това нарекох труда си СКАЗАНИЕ и ТРЕБНИК. И той е точно такъв.
Още в началото, първите коментари на книгата бяха „Най-после да прочетем за нашите си обичаи! Невероятна е народната ни мъдрост, най-накрая някой да пише за нея! Толкова сълзи на книга не съм изплакала…” Тогава се ядосах много. Твърдях, че една памет е надскочила векове, а хората говориха че за първи път чуват за нея. Питах ги, как не ви е срам, не сте ли чели? Знаете ли колко учени изследват и пишат години наред? Но хората си знаеха тяхното „най-после някой да разкаже…”

И точно тук е ключето д-р Мишев. То е и във вашите думи:

КАМЪК №6 – по читателите!
„…Проблемът е, че малко от съвременниците ни познават творчеството на учени като Димитър Маринов, Михаил Арнаудов и други големи имена, чийто принос за опознаването на народната ни култура е всепризнат. До много читатели ще достигне обаче профанизирана обработка, изкривяване и брутална подмяна на тази народна култура чрез художествена литература и книги с претенции за научност като „Стопанката на Господ“, които, за съжаление, стават популярни. По този начин автентичният фолклор бива корумпиран чрез лични художествени измислици, на които се приписва автентичност и историчност, каквито нямат. Това е не само обидно за читателите и учените, които авторката ползва, а е и подигравка с паметта на миналите поколения, които са съхранявали народната култура.”

Искам да ви попитам д-р Мишев от къде идва проблемът, че съвременниците ни не четат научни трудове? Защо хората не познават Маринов, Арнаудов, Вакарелски и другите? Защо не съществува нито едно съвременно име на учен, работещ за културното ни наследство, което хората да са чували? Как така има учени, опазващи народната памет, за които същата памет не знае?!

Ще си позволя да ви кажа. Никой не се интересува от научните ви трудове, освен колегите ви! От години се наливат средства в изследвания и научни трудове, които не казват нищо ново и нищо съществено. Всеки от тях завършва с библиография, посочваща други колеги с техните трудове. Никой след Маринов, Хаджийски и Арнаудов не откри нищо. Продължавате да защитавате научни степени, цитирайки няколко имена от години. И така всеки нов докторант се позовава на тези преди него.

ИЗОБРЕТИЛИ СТЕ ГЕНИАЛЕН НАЧИН, ПО КОЙТО ДА ПЛАГИАТСТВАТЕ ЗАКОННО И НАУЧНО ОБОСНОВАНО!!! – Просто цитирате тези, които от години преписвате!

Няма жива история, няма нови източници, няма нови умове и търсачи. Етнографските музеи във всяко населено място са най-пропадналите в страната. Срам ме е било да заведа някой в тях. Изпитвала съм ужас, че този някой ще попита и няма да има кой да му отговори на въпросите. Трудовете ви са написани на език, понятен само за затворената ви общност, която от години демонстрира цинизъм и високомерие.
Кому е притрябвало описано културно наследство, което е непонятно?
Кой нормален човек употребява думата „апотропей”? Никой ценящ народната памет не желае да чете описания на наблюдения и анализи на непонятен език.
И не съществува анализ, който да задоволи потребата на човека от връзка с корена му.
Не аз, вие се подигравате с паметта на минали поколения! Вие сведохте всичко до примитивизъм и затворихте думите на един народ в архиви.

И сега някой си позволи да напише книга за народната памет, която пожъна огромен успех. Прониза ви този успех, докторе. Защото той не излезе от вашата общност.
И единственото, което можахте да направите е да извадите старото оръжие. Години наред доказвате примитивизма на народа и глупостта му.
Сега решихте пак да го докажете.

КАМЪК №7 …
Дори не можете да си представите колко хора ми пишат и ми звънят, за да ми кажат как са намерили баба си в „Стопанката на Господ”, как са си спомнили отдавна забравените й речени думи, как и те са виждали такива обреди, как са се вдигнали до старата си къща на село, как са намерили сили да поискат прошка, как са пяли „Пуста младост” и най-вече как са направили ЛЯСТОВИЧЕ НАРИЧАНЕ на детето си.
Дали целия този народ си измисли преживявания и спомени?
Нима всички те станаха жертва на една „профанизирана обработка”? Нима ще заявите, че всички те са прости и неграмотни хора, подвластни на „женски чиклит”? Нима всички които идват на семинарите и обредите ми са толкова неграмотни, че моя милост с гениалния си ум, успява да ги манипулира?
Ще изнеса последните данни за разпространението на книгата си, отдавна не съм го правила.

НА 10 ТИ ЮЛИ ЩЕ ИЗЛЕЗЕ ДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ НА „СТОПАНКАТА НА ГОСПОД“!
До тук са напечати 38 ХИЛЯДИ КНИГИ!
Според статистиката една книга в България се чете средно от 4 човека. Книгата е закупена или дарена на над 100 библиотеки и читалища в страната.
Възможно ли е тази книга да е попаднала в ръцете на 152 000 българи?
Питайте книго разпространителите и издателите познават ли друг такъв прецедент!
Възможно ли е от 152 000 българи 120 000 да обичат тази книга и да си я искат у дома?

Какво ще им кажете? Че са манипулирани? Че всяка изплакана сълза е плод на фалшификация?!
Що за парадокс е това пълчища от учени да пишат книги и да защитават научни степени за народната памет, да развиват изключителни теми и хипотези, основани на тази памет, да се организират научни срещи и конференции , за да се разисква и анализира същата памет…А в същото време народът, носител на тази памет да бъде подценяван и обвиняван в невежество?
Нима наистина ще обявите българския народ за толкова прост и неграмотен?!

Аз имам много душмани. Много хора се почувстваха застрашени от книгата ми и нейния успех. Всеки от тях се опита да я спре и очерни. Но вие си позволявяте да поругаете една памет и една вяра. Да сведете всичко до измислица, плагиатство и фалшификат. И да обиждате ума и сърцата на твърде много хора.
Твърде много камъни търкулнахте, докторе!
От безсилие, мерзост и немощ. Решете сам какво да правите с тях.
Страшна е не статията ви, а това, че млад човек говори, разсъждава и съди като възрастен социалистически чиновник. Това само доказва, че сте лишен от любопитство, достойнство, страст и дух. Вие сте поредния продукт на една паразитираща система. Точно тази система, която обрича народната памет на забрава. Точно такива като вас поразиха мъдростта и паметта на народа!
Точно такива му взеха самочувствието и гордостта.
И точно заради такива като вас внуците на едни старци гледат с насмешка на вещината им!

Беше през април, когато си говорих отново с един вече на възраст, велик български автор. Той ми каза: „Уцели го в сърцето ти тоя народ. Но аз ще ти кажа кога ще разбереш, че книгата ти наистина е голяма работа. Когато те погнат! Когато те обявят за комерсиална, за плагиат, когато започнат да отделят време, средства и медийно пространство да те хулят и развенчават. Тогава знай, че в книгата ти има такава ценност, че няма да ти я простят! Тогава ще дойде и страшното – да устоиш и да защитиш рожбата си. И да си опазиш достойнството.”
Трудна работа е тази, но за сега се справям.

За миг се замислих за достойнството и морала на един млад човек като вас, станал „доктор” в твърде крехка възраст. Сетих се, че цитираните от вас страници от книгата ми не съвпадат и че твърдите неща, които изобщо не са описани в нея. Такива „недоразумения” се случват, когато такава статия се разработва по поръчка, знаете нали? Знаете и защо. Но всеки сам избира пътя, изпитанията, уроците си и аршина на собствената си съвест.

А вие, д-р Мишев, не забравяйте, че народът никога не помни критиците, мрънкачите и страхливците!
Помни само книжниците си, героите си и причините да се гордее! Защото само за тях би разказвал на децата си!